Памет, идентичност и мозъкът

Има мисловен експеримент, който на пръв поглед звучи като салонна главоблъсканица, но поставя един от най-важните въпроси в този Codex. С годините почти всеки атом в тялото се подменя с нов. Белтъците в синапсите днес не са същите белтъци, които са били там преди десетилетие. И въпреки това тази сутрин читателят се събужда като същия човек, който си е легнал предната вечер: същите спомени, същия акцент, същата досадна песничка, заседнала в главата. Затова си струва да зададем буквално следния въпрос: ако не сме нашите атоми, тогава какво сме?

Отговорът, върху който се основава биостазисът, е достатъчно кратък, за да се побере на етикет. Ние не сме нашите атоми. Ние сме начинът, по който те са подредени. Всичко, което прави човека именно този човек, всеки спомен, всяко предпочитание и особеностите на чувството му за хумор, се съдържа не в самата мозъчна материя, а в нейната структура: начина, по който са свързани около 86 милиарда неврона, и трилионите връзки между тях. Ако тази структура бъде съхранена непокътната, би трябвало да се съхрани и личността, макар атомите непрекъснато да се сменят. Това е основното твърдение, върху което се основава биостазисът, затова си струва да видим защо то е нещо повече от успокоителна идея.

Паметта е физическа, не магическа

Когато научим и запомним нещо, в мозъка настъпва физическа промяна. Връзките между невроните, синапсите, се засилват, отслабват, образуват се или изчезват. При формирането на нов спомен малка част от мозъчната мрежа буквално се пренарежда. Невролозите наричат това синаптична пластичност и точно затова един спомен може да надживее молекулите, които първоначално са го записали. Значение има образецът. Молекулите са само носителят, върху който е записан този образец, както едно изречение не зависи от точния състав на мастилото, с което е изписано.

Именно затова силен удар по главата, инсулт или заболяване като Алцхаймер могат да изтрият спомени или да променят личността: те увреждат физическата структура. Информацията е въплътена във връзките между невроните: това са два начина да се опише едно и също явление. Няма отделно, нематериално хранилище на спомените; има единствено организацията на мозъчната тъкан.

Ти си образец, а образците могат да надживеят своя носител

Ако идентичността се определя от структурата, а не от конкретните атоми, от това следва важен извод. По принцип един образец може да се запази, въпреки че конкретният му материален носител се сменя, както текстът на една книга остава същият при преминаването от първо издание към джобно издание и после към екран. Невробиологът Себастиан Сеунг формулира тази идея пределно ясно, когато обобщава работата си по картографирането на мозъка в четири думи.

„Аз съм моят конектом.“
Себастиан Сеунг, компютърен невролог, в изказване от 2010 и в книгата си Connectome.

Конектомът е пълната карта на тези връзки, цялостната схема на свързване на мозъка. Твърдението на Сеунг, както и на биостазиса, е, че ако конектомът бъде съхранен, би трябвало да се съхрани и личността. Атомите са взаимозаменяеми. Подредбата не е. Същата идея, макар поднесена с повече хумор и схеми, развива Тим Урбан в статията какво те прави теб, която може да се прочете след тази.

Защо това променя какво всъщност трябва да се съхранява

Тук е важно да видим как това променя инженерната задача. Ако запазването на личността изискваше всяка клетка да продължи да функционира метаболитно, задачата би била безнадеждна, защото цял мозък не може да се поддържа функциониращ извън живо тяло. Но не е нужно мозъкът да продължава да работи. Нужно е да остане цял. Необходимо е структурата да бъде запазена в състоянието, в което се намира.

Това е далеч по-лесно постижима цел и физиката вече позволява да се достигне до нея. При достатъчно силно охлаждане молекулярните процеси се забавят рязко и разграждането на практика спира. Информацията остава съхранена в това състояние: тя не се използва активно, но и не се изменя, както кадърът остава неподвижен, когато филмът е спрян на пауза. Затова криосъхранението цели да запази структурата, а не функцията, и се извършва при -196 °C. Това е далеч под температурата на встъкляване, при която витрифицираният разтвор вече не се държи като течност и структурата остава запазена. Целта на цялата процедура, от витрификацията, която предотвратява образуването на разрушителни ледени кристали, до криопротекторите, които я правят възможна, е една: да се запази свързаността на мозъка.

Проблемът с копието и защо непрекъснатостта има значение

Идентичността, разбирана като образец, води до неудобно следствие. Ако човекът е подредбата, а не атомите, тогава едно съвършено копие на подредбата също е този човек. При две копия биха съществували двама души с еднакво основание да претендират за същата самоличност.

Тук съществуват две сериозни позиции и разликата между тях не е чисто академична. Според едната значение има само образецът, така че достатъчно точната реконструкция би била самият човек, независимо какво е станало междувременно. Ариел Зелезников-Джонстън, невролог в Monash, защитава тази структурна теза в цяла книга: онова, което прави човека психически уникален, е записано в неговия конектом, така че съхраняването на тази структура би трябвало да съхрани и личността.

Другата позиция, от която изхожда този Codex, добавя още едно условие. Според нея човекът е не само образецът, но и непрекъснатостта на една и съща физическа система във времето. Според тази гледна точка копието е нов човек, който случайно помни живота на оригинала, а оригиналът вече не съществува.

Биостазисът не се нуждае от разрешаване на този спор и точно това е практическата причина. Криосъхранението не създава копие. То съхранява оригиналния мозък, тоест същата физическа материя, като преустановява процесите в него. Нищо не се пренася в друг носител и нищо не се възстановява от скенер, така че непрекъснатостта на носителя никога не се прекъсва. Независимо коя от двете позиции се окаже правилна, съхраняването на оригиналната структура отговаря на изискванията и на двете.

Проблемът с копието става наистина належащ само при подходи, при които мозъкът се сканира и после се възстановява другаде. Това е съвсем друга задача и заслужава собствена статия, не само един абзац тук.

Честната несигурност

Тук е необходимо трезво уточнение, а не рекламен тон. Днес никой не може да възстанови личност въз основа на съхранен конектом. Все още не съществува технология, която да позволи картографиране на цял човешки мозък със синаптична разделителна способност, поправяне на уврежданията и възстановяване на функцията. Затова възстановяването все още не е възможно. Има и реален научен спор доколко идентичността зависи от относително трайната свързаност на мозъка и доколко от текущата електрическа и химична активност, която спира при смъртта. Възможно е част от паметта да се кодира и извън синапсите, например в епигенетични маркери, вътреклетъчна РНК или периневронални мрежи, които обвиват невроните. Всичко това са структурни, а не активни процеси. Предпазливата и според автора правилна позиция е да се запази възможно най-голяма част от структурата възможно най-пълно, а бъдещите технологии да установят какво точно е било необходимо.

С увереност може да се твърди следното, което е важно за самото решение. Паметта и идентичността са физически. Физическите структури могат да бъдат съхранени. Съхраняването им не изисква днес да бъде възстановен човек, а само структурата да остане непокътната, докато това стане възможно. Разглеждането на въпроса като инженерна, а не като метафизична задача превръща плашещата абстракция в конкретен план за действие.

Това е ненатрапчивата, но съществена идея зад цялата тема. Ако структурата се запази, се запазва и личността. Останалото е въпрос на това как структурата се защитава през минутите, часовете и вековете след спирането на сърцето.

Още по темата

• „Какво те прави теб“ от Тим Урбан
• Каква е разликата между замразяване и витрификация?
• Защо възстановяването все още не е възможно?
• Кратък речник за начинаещи